Златния триъгълник – проклятието на Златния телец
Златния триъгълник нито е от злато, нито е триъгълник. Той е по-скоро един сложен многоъгълник, в който съдбоносно са свързани не само няколко племена с нелегалния си поминък, не само половин Източна Азия, но всъщност и милиони хора по целия останал свят – някои с непреодолимата си алчност, други с кошмара на наркотичната зависимост.

Тайнствени и даже романтични асоциации събужда това име, обозначаващо толкова далечно и непознато нам кътче от планетата – някъде там, в най-дивите тропически джунгли на полуостров Индокитай. Може би точно това е и причината словосъчетанието Златния триъгълник да е обвеяно с такава страховита и примамлива слава. Защото на място нещата изглеждат по-иначе. Планините, в чиито скрити и труднодостъпни гънки все още процъфтява отглеждането на опиумен мак, наистина са забулени, но не в мъглата на приключенска тайнственост или в дима от опиумните лули, а в прозаичната мараня на тежката тропическа влага. Хората, които отглеждат това смъртоносно растение, не са кръвожадни главорези, а отрудени и необразовани хорица, борещи се с нещедрата природа, за да се прехранват. И ако за някого Златния триъгълник наистина е златен, то със сигурност не е за тях. Живеещи примитивно, почти в нищета, те пъплят с магарешките кервани по тесните планински пътеки, обвързани в една опасна игра, от която измъкването е почти невъзможно, защото залогът е един – оцеляване.

Златния триъгълник е твърде условно понятие. Той е с площ колкото три-четири Българии и включва пограничните територии на няколко държави от азиатския югоизток –Мианмар (бивша Бирма), Тайланд, Лаос и Виетнам. В по-широк смисъл към него принадлежи и част от южната китайска провинция Юнан. Ключовата, свързваща дума за този обширен район е Меконг – митичната река. Явно тези, които са дали прозвището на тази особена територия, са именували и другия основен азиатски регион, в който опиумният мак е традиционна земеделска култура - Златния полумесец. Златото и там е съмнително, но полумесецът очевиден, защото грее над непристъпната и враждебна към чужди очи пустош на Афганистан, Пакистан и Иран. След Афганистан Мианмар е вторият по големина световен производител на опиум и неговите деривати – морфин и хероин. В пограничните райони на Мианмар, Тайланд и Лаос – трудно достъпни и трудно контролируеми, множество нелегални рафинерии всеки ден изпращат по своите тайни канали смъртоносния си товар по целия свят.

Историята на пагубната употреба на упойващи вещества и усилията разпространението им да бъде прекратено не са от вчера. Кошмарът на наркотиците тормози човечеството не само от няколко десетилетия. Както и скритата война заради преразпределението на парите от дрогата не е патент на американските екшъни. Началото е доста по-назад във времето. Нямам предвид онази ритуална употреба на гъби и отвари с психотропно действие, свързана с жреческата практика и религиозните обреди на древните общества, която е била разпространена навсякъде от незапомнени времена. Става дума все пак за по-модерната епоха, когато (колко рационално и колко икономически изгодно!) наркотиците се превръщат в стока, която носи печалба. Достатъчно условие за чиста съвест. Нищо лично – просто бизнес.

Всичко започва още през XVI век, когато ерата на Великите географски открития много бързо преминава от романтичния си в откровено агресивен и търговски период. Началото на драматичните събития за този регион са свързани с Португалия и Испания, които развиват с далечната Китайската империя търговия по море, надхвърляща многократно дотогавашните традиционни сухоземни връзки по Пътя на коприната. И покрай другото продават и опиум, наред с царевица и тютюн, които доставят от Новия свят. Но макар и пионери в този едва проходил безскрупулен бизнес, основната роля в последвалата ескалация на напрежението между двата свята, за което ще стане дума, се пада на англичаните. За да контролира този небивал стокообмен, Китай бързо въвежда строги правила и ограничения за търговията с европейските мореплаватели, благодарение на които повече изнася стоки, отколкото внася. Доставяйки на поданиците си така желаните чай, коприна и порцелан, набиращата сила британска световна империя обаче трябва да плаща на своята китайска посестрима с големи количества сребро, защото английските стоки трудно се продават в Китай. За да намалят този търговски дефицит и да обърнат потока на ценния метал обратно към Острова, в началото на XVIII век англичаните започват нелегално, но масово да внасят в Поднебесната империя опиум от Британска Индия. Социалният ефект не закъснява и през 1729 г. китайският император забранява продажбата и пушенето на опиум заради многото пристрастени. Независимо от очевидната вреда, която нанася, контрабандната търговия процъфтява – ако през 1730 г. в Китай са внесени 15 тона опиум, то през 1773 г. количеството вече е 75 тона! В отчаян опит да спре това нарастващо социално, а и икономическо зло, през 1799 г. поредният китайски император отново потвърждава незаконността на търговията с опиум и заповядва мерки за прекратяването й, но без особен ефект. Столицата е далеч на север, а входните канали са от юг и не само по море. Огромният брой пристрастени, както и невероятните печалби на британската Източноиндийска компания са причина опиумната лавина да продължи да нараства – през 1820 г. в Китай са внесени 900 тона дрога, а двайсетина години по-късно годишният внос вече е 1400 тона!

За съжаление тази безчестна история съвсем не свършва дотук. Не помага и въведеното смъртно наказание за китайските трафиканти на наркотика. Напрежението между Англия и Китай се изостря не само заради незаконния внос на опиум, но и заради настойчивото до грубост желание на англичаните Китай да отвори пристанищата си за свободна търговия и да отмени рестриктивните закони. Краткотраен успех на вече обречената кауза донася Лин Цеху, който, упълномощен от императора да се справи с опиумната катастрофа, въвежда общо търговско ембарго за Великобритания, конфискува товара на няколко кораба и унищожава голямо количество дрога, като, за да отмени ембаргото, настоява за подписване на споразумение по въпроса за търговията с наркотици. Конфуцианец по възпитание и образование, той даже пише писмо до кралица Виктория, апелирайки към съвестта й по този морален проблем, като я уверява, че е твърдо решен да сложи край на вредоносната търговия. Британският отговор не е толкова дипломатичен и е известен в историята като Първа опиумна война, спечелена от англичаните на другия край на света и на чужда територия заради по-доброто въоръжение. А след края на Втората опиумна война, в 1860 г., британците не само получават политически и търговски привилегии, но и успяват да легализират вноса на опиум в Китай. Какво да кажем – почти в тон с европейския хуманитарен прогрес в средата на XIX век. Още една срамна страница от историята на Златния телец. Последица от тези „прогресивни” реформи е и това, че не само в Китай, но и в целия азиатски югоизток свободното търгуване с опиум води до масова зависимост от пушенето му. Така е и в Сиам (тогавашното име на Тайланд), чийто крал и правителство най-официално печелят от самоубийствения навик на своите поданици чак до 1959 г., когато пушенето на опиум е забранено. Тайланд е последната страна в света, където е имало легални пушални за опиум.

Нека не забравяме обаче, че опиумът, полученият от него през 1803 г. морфин (кръстен на древногръцкия бог на сънищата Морфей) и хероинът, който пък е получен от морфина през 1874 г., доскоро са били единствените болкоуспокояващи средства. Опиумът е бил широко употребяван от медиците още в древността. Без морфина хирургията през XIX век е била немислима, той е облекчавал страданията на милиони ранени войници по време на безкрайните човешки войни. За което обаче по-късно тези хора са плащали прескъпо – 400 000 войници след края на Гражданската война в Америка се прибират вкъщи пристрастени към болкоуспокояващото си лекарство.

Тази въздългичка разходка из историята не беше самоцелна – зад нея стоят красивите макови полета по обезлесените за целта планини на Златния триъгълник. Място все още опасно, с граждански войни и чести военни сблъсъци (последният между Мианмар и Тайланд е през 2001 г.), пълно с наркотрафиканти и полиция. Място на бедност и необразованост. Единствено Тайланд се опитва в последните двайсетина години да промени тази потискаща картина. Успешно провежданите правителствени програми, в чиято основа стои инициативата на вече починалата майка на сегашния тайландски крал, насърчават и подпомагат местното население да се насочи към отглеждане на други доходоносни земеделски култури, които да изместят опиумния мак. Чрез образователни и икономически програми за развитие на района Тайланд постепенно избутва в миналото традиционната представа за Златния триъгълник. Въпреки това авторитетният пътеводител Lonely Planet съветва вечер да не се скита извън по-главните пътища, защото местните може да ви помислят за агент на властите, а полицията - за контрабандист на наркотици. Това предупреждение с вкус на приключение може да подмами авантюриста, но той най-вероятно ще остане разочарован, защото в момента поне централната тайландска част е спокойна, та чак скучна. Не така стоят нещата в съседен Мианмар, чието правителство няма нито волята, нито силите да се справи със сепаратистката армия Шан, която контролира пограничните райони и която се финансира точно от производството на наркотици. Подобни военизирани групировки, наследнички на армията, прогонена от Китай след Китайската комунистическа революция от 1949 г., доскоро са диктували положението и откъм тайландска страна. Въпреки нестабилната обстановка в района една от насоките за развитието му е именно туристическата.

И за да не се губят притегателната сила и очарованието на името Златния триъгълник, то е ашладисано към по-конкретни и туристически достъпни топоними. Така сега се нарича мястото, където се събират границите на трите държави – Тайланд, Лаос и Мианмар. На същото място река Руак се влива в Меконг. Понеже туристическият бизнес обича буквализма и за да не би случайно някой да се обърка, предприемчиво е избрал една хубава тераса с гледка към водослива на реките и е поставил преголяма табела, на която пише „Златния триъгълник”. Така туристът, който се е бъхтал до тук от другия край на Земята, може да бъде сигурен, че е бил точно където трябва, може направо да „пипне” това нещо Златния триъгълник и, разбира се, да си купи сувенири или тениски с идентичен надпис от уредения за целта пазар. През това време около него малки дечица с народни носии ще искат да позират пред фотоапарата му срещу дребна сума или направо откровено ще просят. Хубаво е, че туризмът е нов, допълнителен начин за препитание на местните, но лошото е, че често води със себе си просията и проституцията. Там се натъкнах и на още един неочакван морален проблем – в района на Златния триъгълник живее и племето на небезизвестните „жени-жирафи”, които удължават вратовете си с тежки метални пръстени. Заради почти нездравия интерес на туристите към тях практикуващите това – нека го кажем направо – осакатяване, се увеличават. Затова някои хора с право смятат, че туристите не бива да бъдат поощрявани да ги посещават.

Масовият туризъм нанася и други вреди. Много пътеводители подмамват по-запалените пътешественици с възможността да посетят селата на така наречените планински племена. Тези племена, двадесетина на брой, наистина съществуват и са неразделна част от пъстрата етническа мозайка на региона. Нещо повече – именно те правят Златния триъгълник толкова интересен и екзотичен! Това са малки народи, които все не могат да си намерят място. Преселници, бежанци и имигранти, те от столетия населяват тези области и заради историческите, политическите и икономическите превратности в района постоянно мигрират през и без това рехавите граници. На едни произходът им е в Китай, на друти в Мианмар, на трети в Тибет. Говорят различни езици, имат различни традиции и вярвания, даже видимо антропологично се различават. Поминъкът на голяма част от тях и досега е свързан с опиумния мак. Шест от племената (около 550 хиляди души) населяват и Тайланд. Селата им са пръснати по гористите склонове и наистина могат да бъдат достигнати, макар и не много лесно. Но очакващият да види картина, излязла от машина на времето, ще бъде разочарован. Независимо, че живеят на ръба на мизерията, тези хора носят същите дрехи, които се продават и на другия край на света, например на пазара в Илиянци – китайска конфекция. Технологичната цивилизация е достигнала и до тях. И ако те толкова са заприличали на тези, които идват да ги видят, вината донякъде е и на самите любознателни посетители. Защото невижданото доскоро придвижване на огромни количества туристи до най-затънтените и екзотични кътчета на планетата е не по-малък фактор на глобализацията от икономическите и политическите процеси. Така съвсем логично се стига до един неизбежен парадокс – туризмът постепенно убива собствения си обект. Туристическата индустрия бавно и сигурно лишава от автентичност и уникалност самобитните култури – най-ценното и интересно нещо, което може да предложи. Защото ако до вчера тези култури са били недостъпни и затова съхранени, то днес вече са предоставени на туристите за „консумация”, а утре няма да има за какво да се бие път до тях - „диваците” вече ще носят дънки вместо сламени полички и ще продават на жадните туристи кока-кола от рекламните хладилници, докато гледат по сателитната телевизия световното по футбол. От друга страна обаче, не можем да искаме от тези хора да живеят в първобитната ера и да ходят голи, само за да ни е по-интересно на нас, цивилизованите. Процесът е необратим. Но за да е пълна бутафорията и да не секват парите от туристите, около подобни туристически места винаги е пълно с дегизирани „по старому” с носии местни, продаващи „автентични” предмети, които с вида си поддържат една илюзорна атмосфера на неповторимост.

Златния триъгълник не прави изключение. За да не се скитат по планините без полза, а и за по-лесно и бързо, туристите могат да отидат в едно място насред полето, приготвено специално за тях, където да видят накуп представители на всички по-важни племена, населяващи района. Жителите на това бутафорно село по цял ден ходят с носии, занимават се показно с традиционните си занаяти и с охота позират на туристите, докато... им свърши работното време. Но не и преди да са им предложили да си купят сувенири. Да, и това е начин на препитание за тези бедни хора. И да, съгласен съм, че така удобно и лесно на човек му се предоставя невъзможното – да види и усети това, което вече почти не може да бъде видяно и усетено. Но от фалша остава блудкав вкус. Така Златния триъгълник заприличва на плюшен тигър, който, като го натиснеш по корема, плюшено ръмжи.

сп. "Одисей", 2007 г.
Име:
Имейл:
Известявай ме за нови коментари по темата?
Въведете думата в полето по-долу:
Thailand Golden Triangle 01
Thailand Golden Triangle 02
Thailand Golden Triangle 03
Thailand Golden Triangle 04
Thailand Golden Triangle 05
Thailand Golden Triangle 06
Thailand Golden Triangle 07
Thailand Golden Triangle 08
Thailand Golden Triangle 09
Thailand Golden Triangle 10
Thailand Golden Triangle 11
Thailand Golden Triangle 12
Thailand Golden Triangle 13
Thailand Golden Triangle 14
Thailand Golden Triangle 15
Thailand Golden Triangle 16
Thailand Golden Triangle 17
Thailand Golden Triangle 18
Thailand Golden Triangle 19