Има такива места по Земята, които не можеш да сбъркаш. Като лице с толкова характерни черти, че не би го забравил никога. Като миризма от детството, която ще те връща винаги лесно и безотказно десетилетия назад. Като… Можеш да обиколиш двайсет западноевропейски града и всеки от тях да е красив и по своему неповторим, а пък накрая току-виж от всички тях ти остане един събирателен образ. Можеш да отидеш в Хималаите и всеки докосващ облаците връх да предизвиква твоето удивление и възхищение, докато постепенно всички каменни грамади не се слеят в една-единствена идея, олицетворяваща планината. Ала има само едно езеро без брегове, езеро, в което лодкарите гребат с крака, вместо с ръце. Езеро като никое друго, емблема на самото себе си. Такова едно място на Земята, което ти казва – всичко може да бъде съвсем различно, не се осланяй на опита си, отвори ума и сетивата си и се наслади на тази приумица, сътворена от взаимодействието на природата и човека.

Мианмар. Езерото Инле. Тръгнали сме сигурно преди час от пристанищния град Няуин Шве, натоварили сме багажа и нетърпеливите си тела на една тясна и дълга лодка и плаваме ли, плаваме, а езерото така и още го няма. Плъзгаме се по тесни канали, оплетени в зеленина, край нас весело ни махат местните от дървените веранди на наколните си къщи, други ни се усмихват от лодките, с които се разминаваме. Ляв завой, десен завой, после пак наляво, сега пък се налага да спрем – витлото на лодката пред нас се е оплело във водораслите и трябва да изчакаме лодкарят да го освободи. Зад нас се натрупват лодки – малко задръстване в същински уличен трафик. Ето че продължаваме, но след малко спираме отново – този път работници изгребват калта от дъното на канала – стане ли прекалено плитък, лодките засядат. А! Излязохме на булевард – вече е доста широко, място има и за изпреварване, лодките дават газ, шумните им двигатели се надвикват и хвърлят пръски по околните, те им го връщат и така всички пътуват, охлаждани от неочакваните водни бани. Скоро обаче напускаме бързата отсечка и се шмугваме отново в лабиринта. Аз отдавна съм изгубил ориентация, но е интересно, дяволски интересно е! Попаднал съм в един невероятен воден свят – около къщите има градини с домати, а лехите са тесни дълги насипи от пръст сред водата – между колците се плъзгат лодките на стопаните, които поддържат в изправност тази уникална система с насаждения. „Какво става, питам, къде е езерото?“ „Ами това е езерото“, отговаря ми водачът. „А няма ли някаква открита водна площ?“, сещам се аз, че на картата все пак е означено езеро, и то доста голямо. „Има.“ „Къде е?“ „По-натам.“ „Ясно“, ама съвсем не ми е ясно, защото вече стигнахме хотела, който е на другия „бряг“ на езерото, но така и не излязохме от тази мокра плетеница. По пътя си прекосявахме някакви по-широки пространства, аха, казвах си, това е сигурно езерото, но отново потъвахме в този добре подреден хаос.

Вечерта се разхождам по терасата на стаята ми, под която подплисква водата, пред очите ми е малко заливче, заобиколено от нещо като тръстика и по-натам нищо не мога да видя. До късно се взирам в мрака, в който се белеят крилата на едри птици, превъзбуден и омаян от това необикновено място, в което въображението достига предела си и отказва да работи, надвито от реалността. Така и будуването ми преминава в сън – неусетно, без граница, просто едни нереални картини се смесват с други. А събуждането…

Събуждането вече е непоносимо странно. Явно тук житейските правила са съвсем различни и стандартната ми логика се оказва безпомощна. Не знам колко е часът, вероятно много рано, защото още не се е развиделило, когато отнякъде зазвучава ужасно силна музика. Не знам и къде съм – така стреснат съм в съня си, сварен неподготвен на непознато място. Аха, събитията от предишния ден изплуват в съзнанието ми, постепенно намествам картината. Но това е още по-непонятно. Езерото, макар и населено, вчера беше толкова спокойно място. Цял Мианмар е такъв, целият будистки свят е такъв – тих и ненатрапчив. Тази музика е невъзможна, особено тук и по това време! Станала е някаква грешка, казвам си и се опитвам да заспя, очаквайки всеки момент това недоразумение да спре. Искам да се наспя, изморен съм от пътуването, заспал съм късно, а ми предстои интересен ден, в който искам свеж да се насладя на легендарното езеро. Но уви, минутите минават, музиката нито спира, нито отслабва – някакъв азиатски етно поп или кой знае какво умопомрачително кънти в разреждащия се мрак. Идва отдалеч, някъде зад бунгалото, не е прищявка на някой безумец от хотела. Какво ли е тогава там, където звучи музиката, щом се чува на километри?!… По-късно разбирам, че натите – духовете, почитани успоредно с Буда, обичали силна музика. Но защо в пет часа сутринта, господи?! Ала тук господ е друг и да му се оплакваш няма смисъл, защото всичко е точно заради него.

Ето каква била работата – точно днес някакво момче от близкото село влизало в манастир. Не за постоянно – за седмица, месец или два. Така, както трябва да направи всяко момче от многомилионната будистка общност на полуостров Индокитай. Манастирите тук не са само място за отшелничество и доживотна отдаденост на бога, а центрове, в които младите хора получават своето посвещение в будизма. А будизмът е много повече от религия – философия и начин на мислене, отношение към света и към себе си, нравствен кодекс. Затова престоят в манастир е задължителна инициация и естествен начин за социализация. Всеки мъж в Мианмар поне два пъти през живота си постъпва в манастир – за няколко месеца или дори за няколко дни – време, в което ще се превърне в част от голямата будистка общност. Някои стават монаси за цял живот, другите могат всяка година да прекарват известно време в манастир. Разбираемо е, че такъв важен момент от живота на детето е голям празник за семейството му, което пък се старае да се отсрами пред близки и съседи. Каквото и да му струва. А обикновено струва едно малко състояние – на партито е поканено цялото село, храната е в изобилие, трябва да остане и за монасите. Още по-представително е да наемеш слон за церемонията, но такъв ефектен жест струва цели 500 долара – доста солена сума по мианмарските стандарти, затова обикновено се събират по няколко семейства и правят всичко заедно. Детето пък трябва да е облечено като принц. Иначе будизмът е религията на скромността. Такива ми ти парадокси.

Езерото… Истинското езеро – спокойна гладка повърхност, искряща в утринното слънце. Вече не ми е криво, че съм станал толкова рано. Лодката се носи с равномерно боботене, просторно е и свежо. Тесните канали са зад гърба ми, тук очите гледат надалеч, надалеч – чак до бледите синкави планини, обграждащи това застинало огледало. Оказа се, че предния ден просто съм преминал през езерото от запад на изток, но все в северната му част. Докато на юг езерото наистина се разстила нашироко.

Рано е, а рибарите вече са тук. Малките им дървени лодки нямат двигатели, кога ли са тръгнали, та са успели да влязат с гребане километри навътре в езерото?! Стърчащите им силуети се очертават отдалеч върху блестящата повърхност – като странни щъркели, взрени във водата. Риболовът им е доста необичаен – потапят във водата плетени кошове, в които има мрежа, подплашват рибата с удари на пръти по повърхността и тя се заплита в кошовете. Но още по-невиждан е начинът им на гребане – стъпили прави с единия крак на носа на лодката, гребат с другия крак, увит около веслото. Обяснението на тази чудновата техника е, че гребат така заради растителността около каналите – седнали гребците не биха виждали нищо. Но, както забелязвам, така гребат само мъжете. Жените си гребат седнали, с веслата в ръце. Иди, че разбери! Тук гребането замества ходенето. Езерото не е просто място за риболов. Езерото е всичко – средство за препитание, дом, път, среда за живот, работа и развлечение. Децата ходят с лодки на училище, жените на пазар, мъжете по работа. Лодката е единственото транспортно средство и езерните обитатели всеки ден изминават километри, гребейки.

Навътре в езерото лодките са по-нарядко и се раминаваме отдалеч. Но колкото наближаваме южния бряг, толкова трафикът става по-оживен. А в каналите направо натоварен. И от тази страна същински бряг няма. Не можеш да разбереш къде свършва езерото, къде започва земята. Защото не можеш и да различиш кое е сътворено от природата, кое – от човека. Голяма част от тази „ничия“ територия, оспорвана и от водата, и от земята, е човешко дело. Изгребаната от дъното на каналите пръст отива за изграждане на плаващите им градини. Трудно е да се разбере дали кокилите на наколните им жилища са забити направо в плиткото езерно дъно и дворът отстрани е изкуствено насипан или обратното – където е вода, е изкопано, за да имат достъп лодките. По-навътре в езерото картината е по-ясна – там има цели квартали изцяло във вода. Лодките се провират между и дори под жилищата, а около магазините има и малки кейове. Създаването на този воден свят е възможно, защото езерото не е никак дълбоко – средно два-три метра. Но осъзнаването на този факт не прави по-малко очарователна гледката на плаващите селища. В езерото има дори и храмове, които сякаш се носят във въздуха над водата.

Стигнали противоположния край на езерото, отново се шмугваме в мрежа от канали – първо по-широки, сетне все по-стесняващи се. Сякаш от аортата сме свърнали по някоя от артериите, а след това сме продължили по още по-малки кръвоносни съдове. Лодката се разминава с работници, нагазили до кръста във водата, с къпещи се деца, биволи, с други лодки – кръвоносната система пулсира от живот. Ето че вече сме в капилярите и скоро няма повече накъде – приставаме и стъпваме на твърда земя. Истинска твърда земя, краят на водното царство. Дори се вижда възвишение, на върха на което е построен храм. Той е и целта на днешното пътешествие. Десетки ступи са осеяли хълма около него – от полуразрушени, стърчащи като проядени зъби, до нови-новенички, лъскави и позлатени. Шве Ин е местната забележителност и жителите на селцето Индей, разположено в основите му, са истински щастливци, защото се препитават покрай желаещите да посетят храма. Подстъпите му са пълни с търговци, чиято настоятелност е лесно обяснима – сергиите са повече от посетителите. Продава се всичко – от бижута до детски залъгалки, представляващи огромни дрънчащи шушулки от някакво дърво, които просто са събрани от земята наоколо. Освен риболова, поминъкът на езерните обитатели идва и от малки манифактури за производство на типични местни дрехи, украшения, сувенири. И пак търговия, разбира се. „Lucky money, lucky money“ – това подвикват към чужденеца, евентуален купувач, от всяка лодка, превърната в подвижен магазин и протягат към него натрупаната на дъното стока. Ала на мен това подвикване ми звучи повече като „I like your money“.

Хората са по-интересни и от най-интересния храм. Селото е по-привлекателно от златните ступи, извисяващи се над него. Толкова различен е мианмарският бит, че на всяка крачка те спира някоя изумителна сцена. Най-незабравимата за мен наблюдавах в селската детска градина – под един навес двайсетина деца, с наплескани по тукашен обичай с пудра от дървото танака лица, са насядали на малки столчета около малки масички и точно в този момент обядват – допълнително омазани с храна до ушите, смеещи се, размахват големи лъжици, пълни с ориз. Комични и чаровни, милите им лица ще си останат за мен най-скъпият ми спомен от Мианмар.

Завръщането е като плъзгане към мастиления хоризонт, където се сливат небето и водата. Слънцето вече е от другата страна – огромен червен диск, на който досущ като в източна картина се очертават слабите черни силуети на последните рибари, стъпили прави върху лодките си и гребящи към дома. Когато стигаме хотела, вече е тъмно, но е още рано – по тези географски ширини слънцето бързо ляга да спи, кратък е часът на теменужения здрач. Затова решавам да видя откъде се е разнасяла сутринта музиката. Разходката ми не е кратка, но поне вече е по твърда земя. Вървя по черен път, криволичещ в мрака, разминавам се със закъснели велосипедисти, от време навреме фарът на някой мотопед ме оглежда набързо и подминава. Спирам да разменя няколко думи с една жена, продаваща разни нещица в павилион край пътя. Под навеса слаба крушка хвърля жълта светлина върху масичка с наредени върху нея пластмасови бутилки с жълта течност. Жената се притеснява от фотоапарата ми, но както бързо разбирам, това не е от свенливост. Просто съм понечил да снимам нелегалната селска бензиностанция – течността в бутилките е гориво – в достатъчни количества за скромните нужди на селяните. А селото, в което е храмът, озвучил цялата околност сутринта, а сега стоящ притихнал в мрака, е като всички села в Мианмар – неугледни къщички с разхвърляни дворове. В един от тях на земята са насядали по съседски петнайсетина човека, втренчени в поставения отпред телевизионен апарат с качество на картината, напомнящо за зората на телевизионната ера. По-натам от друг двор долавям непривична за Мианмар музика – някаква поп мелодия, свирена на акустична китара. Мо Мю и Джозиато – две момчета на по шестнайсетина години, с прически, напомнящи позабравени идоли от западната поп култура, са седнали в тъмното върху изкорубената седалка на малко тракторче и още неумело свирят и пеят песен, която поне в този миг ги свързва с един далечен и толкова различен свят. Встрани, в дъното на двора, стърчи на своите дървени кокили малка наколна кочина, от която тихичко припява невидимо прасе.

сп. "Осем", 2014 г.