Палубата е зад мен, стъпил съм на края ѝ, на носа, и пред погледа ми са само водата и небето. Брегът се мержелее далечен в тропическата мараня и лодката изглежда спряла. Единствено по горещия въздух, леко надиплящ тениската ми, усещам, че се движим. Нагазил съм целият в реката – с гърди и рамене, с мисли и спомени, разтворени в хладната ѝ плът. Усещам с краката си хлъзгавото тинесто дъно, водите ѝ, тежък товар от стари истории, текат лениво през мен. Филтрирам с клетките си живота ѝ и чета нейния безкраен летопис. Колко години минаха от първото ми плаване по бързеите ѝ сред тропическите гори на Северен Лаос!... Стоях тогава до капитана на корабчето, следях ръцете му, въртящи руля, взирах се в хипнотичния танц на реката и усещах как никога няма да мога да се измъкна от песента ѝ, как ще чакам и чакам всяко следващо пътуване до Индокитай, за да мога пак да се потопя в този магнетичен свят. И ето ме сега отново в нея – разлята до хоризонта, успокоена, миг преди могъщото ѝ тяло да се разпадне в Чистилището на делтата. Меконг, това е последният ти ден, твоят път свършва, след малко стигаш морето! Вода при водата, мрак в мрака, скоро ще умреш и в същия миг ще се родиш пак на хиляди километри оттук, някъде горе високо в Тибет, малко ручейче ненапито битие. А аз съм разперил ръце като язовирна стена да те задържа, но не мога да стигна твоите изплъзващи се брегове. О, знам как пак ще ми липсваш, когато се прибера у дома! Но дотогава има още малко време.

Палубата под краката ми се разклаща и ме връща отново в напечения обед на ноемврийския ден. Когато навлизаме в делтата, съвсем изгубвам ориентир. Наблизо няма планини, нито дори хълмове, за които окото да се хване. Корабчето минава от канал в канал, кой по-широк, кой по-тесен, завива наляво, после надясно, после пак обратно, отстрани се редят ниски брегове, обрасли с тропическа растителност, понякога през листата прозират къщите и неясните фигурки на местните жители. Капитанът продължава да заплита сложната шарка на енигматичната ни траектория. Прилича ми на специален ритуал, който прикрива следите от мен, непосветения, преди да бъда въведен в скрития и тайнствен свят на този неизбродим лабиринт. Същинската делта на Меконг е стотина километра дълга и толкова широка, но под това име се разбира цялата най-южна част на Виетнам с територия една трета от тази на България и население 21 милиона души. Тази ниска плодородна земя е най-големият селскостопански и рибен производител във Виетнам. Но от тези статистики далеч по-интересни са самите хора, обитаващи едно от най-вълнуващите места на Земята.

Парчетата на сложния островен пъзел са свързани тук-там с мостове, има и пътища, но голяма част от селата, особено по-малките, са достъпни само по вода. Там, където е широко, гъмжи от какви ли не кораби, но по малките канали се движат единствено лодки. В една от тях съм и аз. В тесните речни ръкави взорът е ограничен, но пък виждам нещата отблизо. Тук една жена си мие косата в реката, там пък друга събира нещо от дъното – потопила се е цялата, само шапката ѝ стърчи отгоре. Оставям лодката на малкия кей и тръгвам на разходка из един от многобройните острови. Движа се по криволичеща пътечка сред плътна зеленина, тропически звуци и неназовими миризми. Неделя следобед е. Мързеливо и спокойно време дори за темпераментния Виетнам, а още повече тук, където житейските обороти и без това са отпускащо бавни. Разминавам се с няколко гъски, после едва не блъсвам главата си в огромните плодове на дървото джакфрут, надвиснали застрашително над пътеката. В този рог на изобилието няма дори кой да ги обере. Отдясно отново се показва каналът, лодкар ми маха с усмивка. От другата страна обаче ми махат още по-настойчиво. В двора на някаква къща трима мъже, насядали около маса, улавят погледа ми и енергично ми правят знаци да вляза при тях. Бих ли изпуснал такава покана?! В сянката на недостроена къща мъжете правят това, което често правят мъжете по цял свят в свободното си време – похапват и пийват с развеселени лица. Но преди да се присъединя към тях, вниманието ми е привлечено от неочаквана сцена, която нагледно ми демонстрира как работи виетнамският патриархат. Докато мъжете надигат малките чашки с оризова ракия, отстрани една жена със силни отривисти движения пресява пясък за строежа на къщата. Замята чевръсто голяма лопата и купчината пясък под ситото бързо нараства пред очите ми. Жената е съсредоточена и не ѝ е до закачки. Поразен съм от абсурдността на ситуацията, а това развеселява още повече моите домакини. Запознават ме и с другите членове на тяхното домакинство – малки и големи, всички възрасти, събрани заедно в уютната дядова ръкавичка на традиционното виетнамско семейство. После сядам с тях на масата – пия оризова ракия и замезвам с черни речни охлюви. Във Виетнам – по виетнамски.

Продължавам по пътечката. Мисля си за мъжкия свят, на който станах свидетел преди малко, и за чудатостите на виетнамската култура. Но нима това не може да се случи и при нас, българите? Или пък тази сцена е всъщност триумф на победилия феминизъм, когато най-сетне жената е равна на мъжа? Или точно обратното? Доколко българите сме усвоили западната куртоазна галантност, та подобна сцена да е невъзможна у нас? Или вече тази галантност е остаряла и дори обидна за жената?… Спомням си и една друга случка в малкото градче на брега, откъдето поех навътре в делтата. Сред уличния трафик се зададе някакво голямо и много странно превозно средство – подобие на кораб, украсен като дракон. Оказа се катафалка, накачулена с множество хора по нея, роднини и близки на починалия. Тези отпред седяха с каменни церемониални физиономии, а онези отзад мятаха с шепи банкноти по улицата. Банкнотите бяха траурен реквизит, но целият кич и помпозността си бяха съвсем истински. И скъпи. Такъв е обичаят и всеки трябва да го спазва, независимо какво би му струвало, иначе ще „загуби лице“, тоест роднините ще се изложат, посрамят, както ми разясни по-късно един виетнамец. В по-традиционните общества, особено онези, в които колективизмът отчетливо взема превес над индивидуализма, спазването на подобни условности е от съществено значение за статуса на индивида.  Виетнамското общество е точно такова – и заради наследената си култура, и заради социалистическото си настояще. От пътуванията ми съм останал с впечатление, че десетте Божи заповеди са универсален морален код за хората по целия свят, независимо от религията им, и че всички хора в основни линии споделят общи представи за това що е добро и що е лошо. Но нюансите са толкова различни. Пръскането на пари в името на честта е явен контрапункт на прагматичната европейска култура.

Срещите продължават. В друга къща цялото домочадие е насядало по земята и чисти някакви плодове. Тук езиковата бариера е непреодолима, та не можем никак да се разберем. Но пък всички са засмени и ми се радват така трогателно чистосърдечно, че всяка моя подсъзнателна преграда отдавна е паднала и се чувствам с тези непознати хора уютно и свойски. Картината е пищна с богатството от детайли на толкова далечния нам бит. Докато ги снимам, фотосесията ми се обогатява от внезапното хрумване на един от моите домакини да го увековеча с гушнатото от него малко прасенце.

Къщите покрай пътеката се сгъстяват, докато стигам до място, където се кръстосват два канала. Тук е доста оживено, вероятно е центърът на селото. Пред мен е училището и за моя изненада е отворено въпреки почивния ден и вече късния час. Оказва се неделно училище по английски. Шмугвам се бързо вътре и се озовавам в класна стая, където урокът току-що е свършил. Появата ми усилва врявата и десетки спретнати, чисти и засмени деца бурно приветстват неочаквания чужденец. След секунди ме избутват заедно със себе си навън, където с мотопеди и велосипеди вече ги чакат родителите им. Минавам по мостче от другата страна на канала. Там е църквата, от вечерната служба излизат богомолците – предимно възрастни виетнамки с благи лица, облечени едновременно скромно и официално. След още едно мостче попадам на магазина. В бързо настъпващия тропически мрак хората правят последни покупки и си говорят някакви техни си, местни работи. Нищо не разбирам от думите им, но речта им ромони така напевно, че е удоволствие просто да ги слушам. Завъртам се още веднъж на деветдесет градуса и по трето мостче стигам до работилница – за мотопеди, за велосипеди и вероятно за всичко необходимо на обитателите на селото. След последното, четвърто мостче, се озовавам отново срещу училището. Кръгът се е затворил. Мъничкият кръг, в който се въртят жителите на тази мъничка планета – между училището, църквата, магазина и работилницата. Кръгът на живота. Последните фарове ме подминават, хората се стопяват в ранния мрак. Време е и аз да си вървя.

Делтата на Меконг е сочен конгломерат от природа, култура и история. Сравнително късно виетнамско завоевание, векове наред преди това тя е била част от великата Кхмерска империя и последен неин пост по удобния речен път от вътрешността на Камбоджа към морето. Плодородието и богатството на риба в реката са причина тази територия винаги да е била желана и оспорвана от изгряващите и залязващи сили на полуострова. Една от тях е била държавата Чампа, владяла основно средната част на сегашен Виетнам. От политическата ѝ власт отдавна не е останало нищо, но народът чам е още жив. Наброява към 800 000 души, живеещи в разпръснати общности в Камбоджа и Виетнам. След Втората световна война, по време на антиколониалната война, лидерите на чам се опитват да създадат независима държава, но безуспешно. Сега малцинството чам е признато от виетнамското правителство, но е третирано зле от него. Камбоджанските чам пък са били подложени на истинско изтребление в края на 70-те години на ХХ век от режима на Червените кхмери. Парадоксално, тогава точно Виетнам слага край на техните жестокости, като нахлува в Камбоджа, използвайки благовидния предлог за собствени цели. Трагична е историята в тази част на полуострова, но сега всичко е спокойно и отношенията между двете държави се определят от икономическите интереси – виетнамците трябва да имат виза, за да влязат в Камбоджа, но тя им е нужна едва след казината на камбоджанска територия – така съседите им се възползват от това, че хазартът във Виетнам е забранен. Дребната куфарна търговия също сближава двата народа – на пазара в граничния град Ча Док камбоджанците продават на виетнамците дрехите от международните помощи. Така гражданите на социалистически Виетнам се сдобиват с качествени западни дрехи, макар и втора употреба.

Докато пътувам по реката към едно от селищата на чам, виждам колко от техните семейства живеят на лодки с цялата си покъщнина на борда. Лесно е да бъдат разпознати – южновиетнамските чам са мюсюлмани, облеклото им е характерно за религията, а и антропологически се различават – те са стар австронезийски народ, с произход, общ с този на индонезийците. Битът им на сушата не е по-охолен. Наколните им жилища са бедни, на едно от тях виждам множество резки, бележещи докъде е стигало нивото на водата по време на ежегодните наводнения, причинявани от голямата река. Иначе и тук попадам на „вечни“ сюжети – на малко мостче група момчета ловят риба и се забавляват така, както го правят всички хлапета по света. В центъра на селото се издига джамия, на огледално блестящите каменни плочи пред входа ѝ седи неподвижен старец с броеница в ръка. Присядам и аз под колоните на сянка. Отпускам се, изморен от жегата, и бавно съзерцавам тази безмълвна картина. Далекоизточен ислямски дзен миг.

Дзен е и моето благоговение пред Меконг, вечната река, проточила гъвкавото си тяло през целия полуостров. Корабчето отново се плъзга по меките ѝ води, слънцето е паднало ниско и кара малките вълнички да искрят като гигантски бенгалски огън. Отново съм отпред на носа, разперил и ръцете, и душата си, притворил очи сънувам с нея древните ѝ сънища. Пътуването ми е към своя край, утре ще съм вече далеч. Наслаждавам се на последните ни часове заедно, аз, пришълецът, орисан все да мечтае за нея и все да си остава чужденец, все пътник и никога спътник.
Това беше. До следващия път.

Щеше да е жалко всичко да завърши просто така. И за да не потъне корабчето от натежалото ми сърце, пътеката, по която се движеше тази история, кривна леко встрани. Съвсем незабележимо за съдбата на света, а толкова важно за мен.
Сбогувам се и се обръщам назад. Но когато минавам покрай капитана на почти празното корабче, той става и с окуражителна и дяволита усмивка ми посочва своето място. Добре! Нека да е на игра, нека да е дори за малко! Сядам на капитанското място, поемам руля в ръцете си и вече нищо не е същото. Най-сетне ставам част от реката! Вечерният вятър облъхва потното ми лице, косото слънце ме заслепява, усещам с дланите си загладеното дърво на ръкохватките, миризмите на реката и машината изведнъж стават по-интензивни, вече без затруднение разбирам всяка дума от езика на Меконг. Корабчето се плъзга леко, леко ми е и на мен. Не, не леко, възторжено ми е като на новопосветен, като на човек, допуснат до дълго лелеяно тайнство. Капитанът седи отстрани и ме напътства. Тук дай малко наляво, внимавай, сега увеличи оборотите на двигателя. И плаваме, и плаваме! Широкото е останало зад нас, ето че реката се стеснява, скоро се разпръсква на множество канали и аз се шмугвам в един от тях. Наляво, надясно, после обратно, но този път не виждам нищо странно в заплетеното ни движение. Сръчно маневрирам между другите лодки, провирам се покрай обраслите в зеленина брегове и когато мярна сред дърветата на сушата някой виетнамец, му махвам за поздрав като истински речен вълк.

Не било време за сбогуване. Здравей, Меконг!

Сп. “Осем”, 2021 г.