В тази история главни действащи лица са една река и едно корабче. Има и второстепенни герои – екипаж и пътници. И аз бях там, но не съм сигурен, че съм бил действащо лице. По-скоро бях зрител-късметлия, който се е озовал зад кулисите и затова историята му се е сторила много по-истинска, отколкото на вас – другите зрители. Като в древногръцка трагедия имаше и хор - крайречни села, скали, облаци и вятър. И макар и всъщност да нямаше нищо трагично, всичко завърши с появяването на deus ex machina – все някой трябваше да сложи край на историята, а не исках това да бъда аз.
Стоях на брега й и направо не ми се вярваше. Митичната река Меконг, Могъщият Меконг, влачеше мътни води в краката ми в едно сиво и възхладно утро и ето че аз – поредният самозванец, щях за два дни и триста километра да споделя неговото дълго почти пет хиляди километра и няколко милиона години битие. Майката на всички реки, Ме Нам Конг – нагънал около себе си шест държави в неистово усилие да свърже високия и далечен Тибет с Тихия океан, създал по бреговете си няколко цивилизации, даряващ всеки ден храна и живот – почти божествен! Толкова патетични слова, а всъщност Меконг е просто течаща вода. Но какво да се прави – човешкото въображение не обича прозата. Затова нека не принизяваме главното действащо лице. Меконг е поезия!
Пристанището беше от другата страна. Пресякох реката с една малка лодка и когато видях на какво е заприличал багажът ми само за пет минути, след като е успял що-годе достойно да понесе няколко полета, разбрах, че отдавна чаканото приключение наистина започва и че ето – това е Лаос! Намирах се в северната му част – планинска, дива, изостанала. Сладкиш за пътешественика, който е готов да размени стаята с климатик срещу тръпката да усети колко различен може да бъде светът на място, което още нехае за невротичното ни желание да уподобим всичко на себе си. Лаос все още има собствена физиономия. Енигматична и малко странно отнесена. Последната останала тиха страна.
Корабчетата стояха наредени на кея и даже не се поклащаха. Бяха така плътно притиснати едно до друго, че човек можеше спокойно да минава през тях напряко. Издължени, по своему елегантни, боята на ярките им цветове криеше износването и белезите от дългата дружба с реката. Стори ми се, че всичките са еднакви. Поредната бърза илюзия. Няма еднакви неща. Различаваха се точно толкова, колкото и стопаните им. Разбрах го, когато на палубата ме посрещна жена по домашни чехли и ме приветства така, сякаш й идвах на гости. Около мен и останалите десетина пътници се въртяха още две-три жени, някакви момчета прескачаха от борд на борд, подаваха си въжета, и аз, замаян от лавината впечатления, все още не бях наясно, че това всъщност е екипажът. Докато се въртях и оглеждах, корабчето се изсули измежду събратята си и се остави на ленивото течение.
Почти няма цвят. Водата е бозава, бреговете сиво-пясъчни, хълмовете убитозелени, небето мръчкаво и белезникаво. Леката утринна речна мъгла бавно отстъпва на обедната мараня, но картината е същата – всичко изглежда измито като в избеляла снимка, светлината от слънцето идва призрачно забулена. Тихо е. Реката прави плавни, широки, спокойни завои и корабчето ги следва послушно, по инерция, като че се е умислило.
Все пак има и капитан. Без фуражка и еполети. И той по чехли и с домашен пуловер. Но седи на столчето си на носа с изправен гръб и мълчи някак церемониално. По същия начин върти и руля, но под привидното свещенодействие лесно прозират рутината и скуката на дългите дни. Не обръща внимание на пътниците. Може би е под достойнството му или просто защото не бива да откъсва поглед от талвега на променящата се река. Към достолепието си е прибавил голям жълт пръстен с още по-голям червен камък и още по-крещящо жълта гривна. Даже и не приличат на златни. Но какво пък. Всичко си е съвсем на място и даже хармонично. Това е Лаос. Капитанът е единственият мъж в екипажа.
Корабчето е дълго трийсетина метра, но широко не повече от три. От ниската му палуба с протягане на ръка можеш да загребеш вода от реката. Отворено е отвсякъде, само задната му част е преградена. Провирам се между седалките, заобикалям масата за хранене и минавам зад дъсчената стена. А, ето къде била тоалетната! Врата няма. Подминавам и след едно стъпало попадам едновременно в... спалнята и машинното отделение. Върху рогозка спи жена, а около нея е цялата покъщнина в неминуем безпорядък. В единия ъгъл е вързана кокошка. Краката на жената почти опират в двигателя, поместен в една дупка на пода. Над него върху широк рафт се поклащат още покъщнина и завивки. Три момчета на по около 16–17 години са наклякали около машината и съзерцават бързото движение на ремъците. Миг на взаимно стестение и опознаване и точно преди да отстъпя, те почват дяволито да се смеят и да ми правят знаци да снимам спящата. Но мен ме примамва една врата още по-нататък. Правя няколко крачки и се озовавам на последната платформа. Тук отново няма стени, само едно парапетче и дирята в реката, която оставя корабчето. На опашката било най-интересното! Попаднал съм в кухнята, където шетат три жени. Корабоплаването в Лаос ще да е съвсем семеен бизнес – капитанът, съпругата му, децата и в допълнение вероятно тъщата и балдъзата. За всеки има работа, а и да няма – къде да ходи, това им е къщата. Отново стъписване, но аз се усмихвам предразполагащо, защото гледката е изумителна и за нищо на света не бих я изпуснал! На площ не повече от два на два метра кипи усилена подготовка на обяда за мен и моите спътници. Най-младата пържи риба върху малко керамично огнище, от което се разнасят цвърчене и дим. Готовите парчета се трупат на ароматна камара в някакъв мърляв кош. Друга жена, свита на миниатюрно столче между рафтче със съдове и огромен варел, пълен с вода, която постоянно се разплисква, реже зеленчуци в един леген на пода. Жената на капитана също работи приклекнала. На мокрия под между босите й крака се чернее дъска, върху която сръчно реже парчета месо, които пък бързо заминават в друг очукан и разкривен леген. С отмерени движения загребва с тасче вода от варела и мие продуктите. Мръсната вода хвърля в реката. Когато водата във варела намалее, се допълва пак от реката. Като си представих откъде влачи води Меконг и какво има в нея, лошо ми стана. Но седи ли се цял ден на гладно?! Магазини наоколо никакви, ресторанти още по-малко. Казах си – е, сега вече няма да ми се размине. Да става каквото ще! Върнах се при спътниците си и ги попитах със сатанинска усмивка: „Кога искате да ви разкажа какво става в кухнята? Сега или след обяда?” „След обядааа!”, всички вкупом умоляващо извикаха. „Добре!” - великодушен съм аз.
Топло е. Реката е все така мудна. Оплетени в тропическа растителност хълмове се редуват до безкрай. Бреговете са първобитни, диви и пусти. Тук-там по скалите или във водата полуголи мъже с примитивни рибарски приспособления ловят риба. Малки лодчици, колкото черупки, се появяват като от нищото и отново потъват незнайно къде. От време на време се разминаваме с други корабчета, пъплещи нагоре срещу течението. Махам с ръце за поздрав. Винаги някой ми отговаря и сред трептящия въздух съзирам усмивка.
Акостираме. На петдесетина метра над реката измежду редките палми прозират къщи. На пристана две момиченца оглеждат със свенлив интерес чужденците. В селото няма огради, няма и дворове. Къщите – бамбукови и вдигнати на кокили заради наводненията, са на по пет-шест метра една от друга и между тях пръстта е утъпкана като от войници. В прахоляка играят сополиви деца, ровят кокошки. Някои от къщите са доста големи и в тях живее цялата фамилия – всички поколения. Впрочем както и в по-малките. Селото е пълно с хора. Лицата са безизразни, леко тъжни. Само един млад лаосец, плетящ от листа нов покрив за къщата си за идващия дъждовен сезон, ми се усмихва с белите си зъби. Всички просят. Някак автоматично, без емоция и надежда протягат ръка. Ако стане. Не разчитат. Някакво препитание все пак има – тук спират корабчетата с туристите и местните им предлагат тъкани шалове. Ами селата от вътрешността? Каква ли е мизерията там? Тягостна картина.
Корабчето отново е на път. Лекият речен вятър роши косата на Гуи, който стои със замислен поглед, вперен в далечината. Какви ли грижи има, какви ли мечти? Гуи е най-симпатичното от момчетата на капитана. Посочвам му червеното дърво, от което е направена палубата, и го питам какво е. „Май”, казва ми Гуи. „А как е река на лаоски?”, махам към Меконг. „Нам”. В очите на Гуи вече свети усмивка и интерес. „Но нам е вода, Гуи!” По-късно разбирам, че в лаоския език всичко, което съдържа вода, е „нам”. След усилена жестикулация река вече е „нам няй”. Превеждам си го като голяма, дълга вода. Затова, когато виждам на брега стадо крави и ги посочвам и Гуи казва „куай”, аз добавям „куай няй” и Гуи се смее. Да, големи крави. Масата бързо става „то”, столът – „танг”. Гуи е щастлив, аз също.
Неусетно слънцето се е снишило и от отблясъците му водите на Меконг са станали тежки и сякаш по-плътни. Реката се е стеснила, брегът вече е накъсан и черни скали изплуват от здрача, протягайки към нас грапави ръце. Скоро реката отеснява съвсем, завоите капризничат остри и неочаквани, бързеи надиплят повърхността. В края на сухия сезон нивото на Меконг е паднало и навсякъде остри скали стърчат от изтънялата му снага. Планините околовръст ни притискат, реката става все по-бърза и корабчето ни вече е изоставило спокойния си вървеж. Поглеждам капитана. Съсредоточено върти руля и замята лодката ни от единия към другия бряг. Често минаваме на три-четири метра от скалите. Няма карта, няма навигация. Изборът е негов. Надявам се да са приятели с Меконг.
Почти по тъмно стигаме Пакбенг. Селото, в което ще нощуваме. Задължителна и единствено възможна спирка по двудневния път към Луанг Прабанг – тайнствения и жадуван свещен град, към който като поклонници са поели десетки корабчета, препълнени с туристи, нетърпеливи да видят това лаоско чудо. През нощта реката опустява. Корабчетата вече са навързани на кея, всички туристи са плъзнали из селото. Въпреки това се учудвам колко много руси момчета и момичета виждам. Сякаш съм попаднал в Норвегия. Туризмът е новата религия. Често сами, по двойки или в малки компании, с раници на гърба и износени дрехи, американци, европейци, австралийци и новозеландци превземат с любов света. Без предразсъдъци и условности, без страх и притеснения, а с любопитство и толерантност бяха стигнали и това най-затънтено кътче на Земята. Новите жители на планетата. Сънувал ли е Пакбенг това свое интернационално настояще? Селото има една дълга асфалтирана улица, около която са наредени евтини странноприемници, множество непретенциозни ресторантчета и сергии със стоки. Зацапани крушки хвърлят мъждива акумулаторна светлина и правят всичко по-уютно и интимно, отколкото всъщност е.
Отново е утро. Безцветно и приглушено. Планинската клисура мачка реката, реже я с назъбените си скали и не й дава дъх да си поеме. Корабчето продължава своя опасен танц по бързеите, но този път почти опипом. Движим се на дъното на млечна мъгла, в която склоновете се губят. Тънък ветрец смръзва телата и за пръв път, откакто съм в тропиците, навличам всичките си дрехи. Студено е. Пърпоренето на двигателя е звукът, който задържа в реалността това нереално място.
След час-два реката се е отървала от задушаващата я прегръдка и отново разточително се е разляла. Пак спираме. От разредената мъглица като привидения на кораба ни се втурват пет-шест дечица с тежки за крехките си ръце щайги, пълни с чипсове, бисквити, сокове. Село не се вижда, но явно е наблизо. Вместо да си купя нещо и да подпомогна едва кретащия им бизнес, налитам с фотоапарата да ги снимам. После, отдалечавайки се по реката, ми става криво, гледайки ги как остават на брега в очакване на следващия кораб, пристъпвайки с боси крачета по студената скала. Все по-малки и по-малки, докато изчезват.
„Хей – бута ме един от спътниците ми, – ще ни направиш ли снимка?” Награбил е Гуи, който се чувства неудобно от този внезапен интерес. Снимам ги двамата – европеецът наперен, лаосецът стеснителен. „Когато тръгнах, шестгодишният ми племенник ме попита къде отивам – обяснява ми спътникът ми. – И аз му казах, че отивам при моите приятели – пиратите по Меконг. И ето – като се върна, ще му покажа как съм се снимал с тях.” Гуи се смее безгрижно. Не подозира, че е кръвожаден пират. Гуи е най-добрият пират, който съм срещал.
Още една спирка. Последната по пътя ни. Този път някаква местна забележителност – пещера, пълна със статуи на Буда. Всякакъв калибър, възраст и изработка. Личи, че навлизаме в по-цивилизовани райони с вкус на история и култура. И корабчетата стават повече, туристите също. Луанг Прабанг е близо.
Меконг е широк и спокоен, бреговете далече, затова имам чувството, че се движим едва-едва. Следобедното слънце е напекло омърлушения пейзаж. Спътниците ми са се одрямали. Сигурно заради унасящото подплискване на водата в бордовете или монотонната гледка. Загубено време, ако целта е просто да стигнеш Луанг Прабанг. Безценно време, ако ти харесва това, което правиш, и искаш истински да му се насладиш. Не два часа за двадесет забележителности, а два дни за едно протяжно, старовремско, ориенталско пътуване. Вместо повърхностни впечатления и объркани спомени – дълбоко, всепоглъщащо проникване до най-тънките нюанси на едно преживяване. Да се разтвориш в тук и сега. Това и правех. Бях се отдал почти сладострастно на случващото се с мен. Тъпчех алчно всичките си сетива, разпъвах душата си с една емоция, която знаех, че повече никога няма да бъде същата, даже и някой ден пак да ми се случи. Не можеш два пъти да влезеш в една и съща река.
И тази история наистина нямаше да има край, ако зависеше от мен. Но когато вече имах чувството, че съм се слял с този кораб и тази мътна вода, че пътувам така от сътворението на света и ще пътувам така до края му, съвсем неочаквано, без предупреждение, иззад един завой, се появи Богът от машината и каза „Стоп!”. Луанг Прабанг. Нямаше стърчащи златни кули, нямаше фанфари, нито фойерверки. Просто корабчето пристана съвсем нетържествено на същия изстърган, безличен бряг. Но зад брега знаех, че ме чака той – Богът, с когото предстоеше да се срещна.
сп. "Одисей", 2007 г.
Стоях на брега й и направо не ми се вярваше. Митичната река Меконг, Могъщият Меконг, влачеше мътни води в краката ми в едно сиво и възхладно утро и ето че аз – поредният самозванец, щях за два дни и триста километра да споделя неговото дълго почти пет хиляди километра и няколко милиона години битие. Майката на всички реки, Ме Нам Конг – нагънал около себе си шест държави в неистово усилие да свърже високия и далечен Тибет с Тихия океан, създал по бреговете си няколко цивилизации, даряващ всеки ден храна и живот – почти божествен! Толкова патетични слова, а всъщност Меконг е просто течаща вода. Но какво да се прави – човешкото въображение не обича прозата. Затова нека не принизяваме главното действащо лице. Меконг е поезия!
Пристанището беше от другата страна. Пресякох реката с една малка лодка и когато видях на какво е заприличал багажът ми само за пет минути, след като е успял що-годе достойно да понесе няколко полета, разбрах, че отдавна чаканото приключение наистина започва и че ето – това е Лаос! Намирах се в северната му част – планинска, дива, изостанала. Сладкиш за пътешественика, който е готов да размени стаята с климатик срещу тръпката да усети колко различен може да бъде светът на място, което още нехае за невротичното ни желание да уподобим всичко на себе си. Лаос все още има собствена физиономия. Енигматична и малко странно отнесена. Последната останала тиха страна.
Корабчетата стояха наредени на кея и даже не се поклащаха. Бяха така плътно притиснати едно до друго, че човек можеше спокойно да минава през тях напряко. Издължени, по своему елегантни, боята на ярките им цветове криеше износването и белезите от дългата дружба с реката. Стори ми се, че всичките са еднакви. Поредната бърза илюзия. Няма еднакви неща. Различаваха се точно толкова, колкото и стопаните им. Разбрах го, когато на палубата ме посрещна жена по домашни чехли и ме приветства така, сякаш й идвах на гости. Около мен и останалите десетина пътници се въртяха още две-три жени, някакви момчета прескачаха от борд на борд, подаваха си въжета, и аз, замаян от лавината впечатления, все още не бях наясно, че това всъщност е екипажът. Докато се въртях и оглеждах, корабчето се изсули измежду събратята си и се остави на ленивото течение.
Почти няма цвят. Водата е бозава, бреговете сиво-пясъчни, хълмовете убитозелени, небето мръчкаво и белезникаво. Леката утринна речна мъгла бавно отстъпва на обедната мараня, но картината е същата – всичко изглежда измито като в избеляла снимка, светлината от слънцето идва призрачно забулена. Тихо е. Реката прави плавни, широки, спокойни завои и корабчето ги следва послушно, по инерция, като че се е умислило.
Все пак има и капитан. Без фуражка и еполети. И той по чехли и с домашен пуловер. Но седи на столчето си на носа с изправен гръб и мълчи някак церемониално. По същия начин върти и руля, но под привидното свещенодействие лесно прозират рутината и скуката на дългите дни. Не обръща внимание на пътниците. Може би е под достойнството му или просто защото не бива да откъсва поглед от талвега на променящата се река. Към достолепието си е прибавил голям жълт пръстен с още по-голям червен камък и още по-крещящо жълта гривна. Даже и не приличат на златни. Но какво пък. Всичко си е съвсем на място и даже хармонично. Това е Лаос. Капитанът е единственият мъж в екипажа.
Корабчето е дълго трийсетина метра, но широко не повече от три. От ниската му палуба с протягане на ръка можеш да загребеш вода от реката. Отворено е отвсякъде, само задната му част е преградена. Провирам се между седалките, заобикалям масата за хранене и минавам зад дъсчената стена. А, ето къде била тоалетната! Врата няма. Подминавам и след едно стъпало попадам едновременно в... спалнята и машинното отделение. Върху рогозка спи жена, а около нея е цялата покъщнина в неминуем безпорядък. В единия ъгъл е вързана кокошка. Краката на жената почти опират в двигателя, поместен в една дупка на пода. Над него върху широк рафт се поклащат още покъщнина и завивки. Три момчета на по около 16–17 години са наклякали около машината и съзерцават бързото движение на ремъците. Миг на взаимно стестение и опознаване и точно преди да отстъпя, те почват дяволито да се смеят и да ми правят знаци да снимам спящата. Но мен ме примамва една врата още по-нататък. Правя няколко крачки и се озовавам на последната платформа. Тук отново няма стени, само едно парапетче и дирята в реката, която оставя корабчето. На опашката било най-интересното! Попаднал съм в кухнята, където шетат три жени. Корабоплаването в Лаос ще да е съвсем семеен бизнес – капитанът, съпругата му, децата и в допълнение вероятно тъщата и балдъзата. За всеки има работа, а и да няма – къде да ходи, това им е къщата. Отново стъписване, но аз се усмихвам предразполагащо, защото гледката е изумителна и за нищо на света не бих я изпуснал! На площ не повече от два на два метра кипи усилена подготовка на обяда за мен и моите спътници. Най-младата пържи риба върху малко керамично огнище, от което се разнасят цвърчене и дим. Готовите парчета се трупат на ароматна камара в някакъв мърляв кош. Друга жена, свита на миниатюрно столче между рафтче със съдове и огромен варел, пълен с вода, която постоянно се разплисква, реже зеленчуци в един леген на пода. Жената на капитана също работи приклекнала. На мокрия под между босите й крака се чернее дъска, върху която сръчно реже парчета месо, които пък бързо заминават в друг очукан и разкривен леген. С отмерени движения загребва с тасче вода от варела и мие продуктите. Мръсната вода хвърля в реката. Когато водата във варела намалее, се допълва пак от реката. Като си представих откъде влачи води Меконг и какво има в нея, лошо ми стана. Но седи ли се цял ден на гладно?! Магазини наоколо никакви, ресторанти още по-малко. Казах си – е, сега вече няма да ми се размине. Да става каквото ще! Върнах се при спътниците си и ги попитах със сатанинска усмивка: „Кога искате да ви разкажа какво става в кухнята? Сега или след обяда?” „След обядааа!”, всички вкупом умоляващо извикаха. „Добре!” - великодушен съм аз.
Топло е. Реката е все така мудна. Оплетени в тропическа растителност хълмове се редуват до безкрай. Бреговете са първобитни, диви и пусти. Тук-там по скалите или във водата полуголи мъже с примитивни рибарски приспособления ловят риба. Малки лодчици, колкото черупки, се появяват като от нищото и отново потъват незнайно къде. От време на време се разминаваме с други корабчета, пъплещи нагоре срещу течението. Махам с ръце за поздрав. Винаги някой ми отговаря и сред трептящия въздух съзирам усмивка.
Акостираме. На петдесетина метра над реката измежду редките палми прозират къщи. На пристана две момиченца оглеждат със свенлив интерес чужденците. В селото няма огради, няма и дворове. Къщите – бамбукови и вдигнати на кокили заради наводненията, са на по пет-шест метра една от друга и между тях пръстта е утъпкана като от войници. В прахоляка играят сополиви деца, ровят кокошки. Някои от къщите са доста големи и в тях живее цялата фамилия – всички поколения. Впрочем както и в по-малките. Селото е пълно с хора. Лицата са безизразни, леко тъжни. Само един млад лаосец, плетящ от листа нов покрив за къщата си за идващия дъждовен сезон, ми се усмихва с белите си зъби. Всички просят. Някак автоматично, без емоция и надежда протягат ръка. Ако стане. Не разчитат. Някакво препитание все пак има – тук спират корабчетата с туристите и местните им предлагат тъкани шалове. Ами селата от вътрешността? Каква ли е мизерията там? Тягостна картина.
Корабчето отново е на път. Лекият речен вятър роши косата на Гуи, който стои със замислен поглед, вперен в далечината. Какви ли грижи има, какви ли мечти? Гуи е най-симпатичното от момчетата на капитана. Посочвам му червеното дърво, от което е направена палубата, и го питам какво е. „Май”, казва ми Гуи. „А как е река на лаоски?”, махам към Меконг. „Нам”. В очите на Гуи вече свети усмивка и интерес. „Но нам е вода, Гуи!” По-късно разбирам, че в лаоския език всичко, което съдържа вода, е „нам”. След усилена жестикулация река вече е „нам няй”. Превеждам си го като голяма, дълга вода. Затова, когато виждам на брега стадо крави и ги посочвам и Гуи казва „куай”, аз добавям „куай няй” и Гуи се смее. Да, големи крави. Масата бързо става „то”, столът – „танг”. Гуи е щастлив, аз също.
Неусетно слънцето се е снишило и от отблясъците му водите на Меконг са станали тежки и сякаш по-плътни. Реката се е стеснила, брегът вече е накъсан и черни скали изплуват от здрача, протягайки към нас грапави ръце. Скоро реката отеснява съвсем, завоите капризничат остри и неочаквани, бързеи надиплят повърхността. В края на сухия сезон нивото на Меконг е паднало и навсякъде остри скали стърчат от изтънялата му снага. Планините околовръст ни притискат, реката става все по-бърза и корабчето ни вече е изоставило спокойния си вървеж. Поглеждам капитана. Съсредоточено върти руля и замята лодката ни от единия към другия бряг. Често минаваме на три-четири метра от скалите. Няма карта, няма навигация. Изборът е негов. Надявам се да са приятели с Меконг.
Почти по тъмно стигаме Пакбенг. Селото, в което ще нощуваме. Задължителна и единствено възможна спирка по двудневния път към Луанг Прабанг – тайнствения и жадуван свещен град, към който като поклонници са поели десетки корабчета, препълнени с туристи, нетърпеливи да видят това лаоско чудо. През нощта реката опустява. Корабчетата вече са навързани на кея, всички туристи са плъзнали из селото. Въпреки това се учудвам колко много руси момчета и момичета виждам. Сякаш съм попаднал в Норвегия. Туризмът е новата религия. Често сами, по двойки или в малки компании, с раници на гърба и износени дрехи, американци, европейци, австралийци и новозеландци превземат с любов света. Без предразсъдъци и условности, без страх и притеснения, а с любопитство и толерантност бяха стигнали и това най-затънтено кътче на Земята. Новите жители на планетата. Сънувал ли е Пакбенг това свое интернационално настояще? Селото има една дълга асфалтирана улица, около която са наредени евтини странноприемници, множество непретенциозни ресторантчета и сергии със стоки. Зацапани крушки хвърлят мъждива акумулаторна светлина и правят всичко по-уютно и интимно, отколкото всъщност е.
Отново е утро. Безцветно и приглушено. Планинската клисура мачка реката, реже я с назъбените си скали и не й дава дъх да си поеме. Корабчето продължава своя опасен танц по бързеите, но този път почти опипом. Движим се на дъното на млечна мъгла, в която склоновете се губят. Тънък ветрец смръзва телата и за пръв път, откакто съм в тропиците, навличам всичките си дрехи. Студено е. Пърпоренето на двигателя е звукът, който задържа в реалността това нереално място.
След час-два реката се е отървала от задушаващата я прегръдка и отново разточително се е разляла. Пак спираме. От разредената мъглица като привидения на кораба ни се втурват пет-шест дечица с тежки за крехките си ръце щайги, пълни с чипсове, бисквити, сокове. Село не се вижда, но явно е наблизо. Вместо да си купя нещо и да подпомогна едва кретащия им бизнес, налитам с фотоапарата да ги снимам. После, отдалечавайки се по реката, ми става криво, гледайки ги как остават на брега в очакване на следващия кораб, пристъпвайки с боси крачета по студената скала. Все по-малки и по-малки, докато изчезват.
„Хей – бута ме един от спътниците ми, – ще ни направиш ли снимка?” Награбил е Гуи, който се чувства неудобно от този внезапен интерес. Снимам ги двамата – европеецът наперен, лаосецът стеснителен. „Когато тръгнах, шестгодишният ми племенник ме попита къде отивам – обяснява ми спътникът ми. – И аз му казах, че отивам при моите приятели – пиратите по Меконг. И ето – като се върна, ще му покажа как съм се снимал с тях.” Гуи се смее безгрижно. Не подозира, че е кръвожаден пират. Гуи е най-добрият пират, който съм срещал.
Още една спирка. Последната по пътя ни. Този път някаква местна забележителност – пещера, пълна със статуи на Буда. Всякакъв калибър, възраст и изработка. Личи, че навлизаме в по-цивилизовани райони с вкус на история и култура. И корабчетата стават повече, туристите също. Луанг Прабанг е близо.
Меконг е широк и спокоен, бреговете далече, затова имам чувството, че се движим едва-едва. Следобедното слънце е напекло омърлушения пейзаж. Спътниците ми са се одрямали. Сигурно заради унасящото подплискване на водата в бордовете или монотонната гледка. Загубено време, ако целта е просто да стигнеш Луанг Прабанг. Безценно време, ако ти харесва това, което правиш, и искаш истински да му се насладиш. Не два часа за двадесет забележителности, а два дни за едно протяжно, старовремско, ориенталско пътуване. Вместо повърхностни впечатления и объркани спомени – дълбоко, всепоглъщащо проникване до най-тънките нюанси на едно преживяване. Да се разтвориш в тук и сега. Това и правех. Бях се отдал почти сладострастно на случващото се с мен. Тъпчех алчно всичките си сетива, разпъвах душата си с една емоция, която знаех, че повече никога няма да бъде същата, даже и някой ден пак да ми се случи. Не можеш два пъти да влезеш в една и съща река.
И тази история наистина нямаше да има край, ако зависеше от мен. Но когато вече имах чувството, че съм се слял с този кораб и тази мътна вода, че пътувам така от сътворението на света и ще пътувам така до края му, съвсем неочаквано, без предупреждение, иззад един завой, се появи Богът от машината и каза „Стоп!”. Луанг Прабанг. Нямаше стърчащи златни кули, нямаше фанфари, нито фойерверки. Просто корабчето пристана съвсем нетържествено на същия изстърган, безличен бряг. Но зад брега знаех, че ме чака той – Богът, с когото предстоеше да се срещна.
сп. "Одисей", 2007 г.
