Заключеният Лаос
Стои моят съученик пред картата на света и на всеки въпрос на учителката ни по география отговаря единствено с обезоръжаваща усмивка. „Хайде, покажи ми поне къде е Мексико!” Погледът му блуждае по шарените контури на държавите, аха да открие пустото му Мексико, но посоката, вижда се, е съвсем произволна. „А Мадагаскар?” Още един умилително безпомощен оглед на картата и усмивката вече се появява и на устата на учителката. „Добре де, къде е поне България?” Ама как да намериш нашата малка страна сред тоя голям и неразгадаем пъзел?!... Вече не си спомням какъв беше изходът от този забавен двубой, но надали евентуалната двойка е помрачила безметежното настроение на изпитвания. Липсваше му на това иначе добро момче и най-елементарна географска култура, сигурно му липсва и сега. Но пък нима е била толкова голяма разликата между него и тези от нас, които можеха да посочат всяка държава на картата? В повечето случаи зад привидно познатото име човек трудно открива в главата си нещо повече от някаква най-обща и мъглява представа за страната, и то базирана на няколко хаотични и често случайно задържали се в паметта му факти. Ако зад общата географска подготовка не стоят и добри познания за историята и културата на мястото, умението да намериш държавата на картата няма кой знае каква стойност. Защото, увеличавайки мащаба на изображението, подобно на гмуркане надолу към земята с Google Maps, много бързо достигаме границата на нашето невежество – колкото и да се взираме, детайлите липсват, просто не знаем нищо за тях.

Такава беше и моята история със Северен Лаос години по-късно, когато разбрах, че ми се удава възможност да пътувам натам. „О, Лаос, да, знам го много добре, ето го къде е – в полуостров Индокитай, на края на Азия. А Северен Лаос, разбира се, е в северната част на Лаос!” Но когато на място „зуумнах” картинката и от шарената схематична карта внезапно изплуваха истински хора от плът и кръв, а тропическата гора скри от хоризонта и последните остатъци от добре познатия ми свят, разбрах, че съм не много по-подготвен от моя безгрижен съученик. И толкова по-добре! Извадих голямата лъжица и започнах да греба лакомо от непознатото и неочаквано вкусно блюдо, наречено Лаос.

Целта беше Луанг Прабанг, старата столица, захвърлена някъде из гънките на планините, покриващи средата на полуострова. Далеч от морето и важните търговски пътища, далеч от възможните богатства, далеч и от големите цивилизации на древността – кхмерите с техния Ангкор Ват или тайландската Аютая. Един град, сега вече забравен и скрит, ала построен някога на самия Меконг – дълги столетия най-важната транспортна магистрала за жителите на Индокитай. По нея до Луанг Прабанг трябваше да стигна и аз. Едно истинско старовремско пътуване – два дни по реката с традиционно корабче, зад чиито бордове приплясват мътни води, а в маранята едва се точат орасли зеленикави брегове. Бавно, бавно... Като поклонение, като пречистване по пътя към митичния град, в който ме чака заключена душата на Лаос.

Но все още съм на брега, съвсем близо до мястото, където се събират границите на Мианмар, Тайланд и Лаос. По средата на една територия, известна повече като Златния триъгълник. Всъщност тук границите са доста условни, а властта е предимно в ръцете на нелегални военни групировки – като наследниците на армейските части, избягали от Китай след комунистическата революция през 1949 г., или сепаратистката армия Шан, с която правителството на Мианмар не иска или не може да се справи. Златния триъгълник е благодатна почва за подобна парадържавност – та той е вторият по големина производител на опиум в Азия след Афганистан. Самите въоръжени банди също се издържат от контрола и продажбата на наркотиците – един свръхдоходоносен бизнес, но не и за селяните, които отглеждат опиумния мак – тази зловеща, но традиционна за района селскостопанска култура. Географските, исторически и политически особености на Златния триъгълник определят и неговия пъстър етнически състав. В тая „ничия” земя живеят десетки планински племена, често бежанци от по-цивилизованите райони, изтласквани или сами намерили убежище сред труднодостъпните и непривлекателни планини на полуострова, местейки се през рехавите граници според ситуацията. Едно разноезично население, шарено в своя вид и в своите обичаи, сред което всеки антрополог би намерил предостатъчно материал за няколко дисертации.

Вече съм на път. Корабчето прави широки, плавни завои – тук реката се е разляла, спокойна е, а бреговете – далечни и сякаш полупрозрачни в избелващото всички цветове обедно слънце. Ако се протегнеш, можеш да потопиш ръката си във водата. До другия борд са три-четири метра. Корабчето е тясно, но дълго. Най-отпред, разбира се, е капитанът. Няма фуражка и еполети, нито пуши лула. Най-обикновен, мълчалив лаосец, който съсредоточено върти руля, следвайки капризния талвег на Меконг. Екипажът се състои от жена му, младите му синове – момчета на по петнайсет-шестнайсет години, и още две жени на различна възраст, вероятно тъщата и балдъзата. Те са и механици, и готвачи, и всичко. Семеен бизнес – от него и „в него” живеят. Спят на пода до двигателя. Покъщнината и завивките са в нетревожещ никого безпорядък, в ъгъла е вързана кокошка. През спалнята се минава за кухнята – малка платформа най-отзад, на кърмата. Зад ниското парапетче е отново Меконг. В кухнята е тясно, почти няма място за мен, но не отстъпвам, а вадя фотоапарата, защото гледката не е за изпускане. Но не толкова тази зад борда, а начинът, по който се приготвя обядът за пътниците. В началото жените се стесняват от интереса ми, но след малко започват да се забавляват със спонтанните ми реакции от това, което виждам. Една от тях чевръсто кълца месото на пода между босите си крака, друга реже зеленчуци в някакво очукано коритце. В ъгъла се поклаща бидон с мътна вода, от който загребват да измият продуктите, след което лисват мръсотията в реката. Като намалее водата в бидона, допълват я пак от реката. Третата жена пържи риба на керамично огнище и мята готовите уханни парчета в мърляв кош. Гледката е живописна, но и малко притеснителна, та се чудя дали не трябваше да си спестя любопитството. Но вече е късно, а и най-близкият магазин е дявол знае къде и кога, за ресторант да не говорим. Пък съм и гладен, та като ще е Лаос, да е Лаос!

Спираме до някакво село. По склона са накацали къщи на кокили, сякаш с навити крачоли заради поройните дъждове през мусонния период. Но сега е сухо и земята е спечена. Огради няма, то и дворове няма, нито градини – всичко е утъпкано като от войници. Сополиви деца се търкалят в прахоляка. Погледите на възрастните са вяли и безизразни. Някои протягат ръка за просия. Тягостно. Слизам пак към Меконг. Хора наоколо няма, и реката е пуста. Седя на брега и сънна нега ме прихлупва. Тихо е като в църква. Но каква ти църква тук? Тихо е като в Лаос! Други са оборотите на живота в тази изостанала и малка азиатска страна, други са ценностите, различна е философията, която движи тези кротки хора. Лаос е спокоен и търпелив като будистки мъдрец. Трудно е да си представи човек как тази безметежност е била удавена в грохота на бомбите, изсипвани от американските самолети по време на Виетнамската война. В този апокалиптичен катаклизъм армията на Северен Виетнам подпомага комунистическите военни сили в Лаос. Това е причината лаосците да го отнесат повече и от виетнамците. За няколко години над страната са хвърлени 260 милиона бомби – повече, отколкото американците използват по време на Втората световна война и с това Лаос печели един тъжен рекорд – за най-много бомби на глава от населението. Смята се, че 80 милиона от тях не са избухнали – едно твърде опасно наследство...

С идването на здрача корабчето достига мястото за спане – Муанг Пакбенг, друго село край реката. Ток и тук няма, генератори и акумулатори произвеждат мъждива светлина, за интернет и мобилна връзка да не говорим. Но има лоджии, в които да пренощуваш, магазини и няколко заведения – това е задължителната спирка по пътя към Луанг Прабанг и резултатът е налице – по тесните улички има повече руси хора, отколкото чернокоси. Бекпекъри от цял свят, скитосващи из Лаос, са отседнали тук за през нощта и са превърнали това забравено от бога място в малък космополитен Вавилон. Очаквал ли съм такава гледка?! Чудно нещо е животът, странно място е светът!

Сутринта е хладна, мъгли са се утаили в дълбоката речна клисура. Реката тук е тясна, бързеи се увиват около скални зъбери, насичащи водата. Корабчето се мята нервно от бряг на бряг, капитанът енергично върти руля, но е видимо спокоен, явно познава реката. А тя идва чак от далечен Тибет. Ала за хората, живеещи по течението й, река Конг с нейните пет хиляди километра е нещо много повече от десетата по дължина река в света – тя е препитание и начин на живот, тя е институция, тя е богиня. Затова още много преди някой да е измерил дължината й, местните са я нарекли Ме Нам Конг – Конг, майката на водата. Съкратеното Меконг не намалява от чара й – и сега, в XXI век, може да се усети какво е означавал някогашният й митичен статус.

Денят се изнизва полека, реката пак е спокойна, малки рибарски лодчици щъкат насам-натам. Топло е. Далече на брега се мяркат хора и крави – белег, че наблизо има и село, после пак самотни хълмове, обвити в зеленина, обрамчват пейзажа... А! Ето го и Луанг Прабанг!

Лаос е особено уютен и интимен и това най-добре се усеща в този град, чиито улички те карат да ги чувстваш някак близки и познати, нищо, че бродиш из тях за първи път. Малки непретенциозни ресторантчета по европейски маниер и кокетни сгради с кепенци на прозорците и широки тераси си шепнат приказки от колониално време. Малко позапуснати и поолющени, но приятни за окото като симпатични баби с ретро шапки. Не е помпозна и бившата кралска резиденция – сравнително малка и обзаведена твърде скромно дори и по немонархическите стандарти. Но такъв е Лаос – лишен от суета. Но не и от превратности в историята си. Френските колонизатори, обединили трите лаоски кралства в края на XIX век, си тръгват няколко десетилетия по-късно, ала след тях лаосци преживяват една опустошителна гражданска война, аранжирана с американски бомби, след което в средата на 70-те години комунистите завземат властта и обявяват република. Кралят може и да не е бил грандоман, но това не го спасява. Той и част от семейството му умират от глад и болести в лагер за политически затворници в джунглата. В социалистически Лаос обаче религията не е преследвана, може би защото изповядването на будизма е в основата на лаоската идентичност до степен, каквато е трудно да си представим. Всеки лаосец поне веднъж в живота си влиза в манастир за определено време или дори само за ваканцията – особен вид инициация и начин за социализация в общество, в което будизмът е дълбоко осъзната философия и начин на мислене. Дори на партийните функционери е разрешено да присъстват на будистки церемонии, даже и да стават монаси – подсигуряването на добра карма е грижа и за тях.

Вече се смрачава, а аз продължавам да се шляя по улиците на Луанг Прабанг. Новата част на града остава встрани, това, заради което си е струвало да стигна чак дотук, са няколко дълги улици, заключени на тесен полуостров, образуван от Меконг и вливащата се в него река Кхан. Луанг Прабанг е бил не само столица на това бедно и често завладявано от съседите си кралство, но и важен духовен център. Такъв е и сега. Да бъдеш монах в някой от многото, построени още през Средновековието манастири, продължава да бъде въпрос на чест. И това се усеща в атмосферата на града, излъчващ непредвзето достолепие. Вечерният бриз, идващ от голямата река, разклаща леко палмите, отново е тихо и същата нега пак се прокрадва в мен. Тук е царството на Буда. Пагода след пагода се редят зад белосани дувари и покривите им светят топло под залязващото слънце. Вековните манастири се приготвят да изпратят и този ден. Един от тях ме подмамва да вляза в широкия му двор, а после, увлечен от послушниците в оранжеви роби, се озовавам и аз сред тях, кръстосал крака пред божеството в утробата на храма. Ниско, нестройно, напевно мърморене се понася от устата на момчетата и започва да вибрира в стените, разлива се и навън през отворените врати, докато потопи целия свят заедно с мен в дълбините на хилядолетната им религия. Вечерната молитва е дълга, протяжна, вече докосва нощта.

Утрото е бледо и ведро. Слънцето още не е изгряло и улиците са пусти, но неусетно хиляди боси стъпала започват меко да пришляпват в отстъпващия мрак и изпълват пространството с отчетливи фигури. Същите млади момчета с обръснати глави и шафранени одежди са излезли да съберат сутрешните подаяния от жителите на града – своята дневна дажба храна – единственото, което могат да притежават.

Ето, сега вече мога да застана пред географската карта на света и когато се взра в малкото петънце, наречено Лаос, под буквите ще започнат да прозират зеленикави влажни планини и една криволичеща, проблясваща на слънцето река. След това ще видя корабчетата по нея и манастирски покриви, скрити под палмови листа. Ще се взра още по-силно и ето ги и хората с всичката история на една бедна държава, с всичките перипетии на своето минало и с тежестта на своя бит в недоимък. А напрегна ли се още съвсем малко и ще успея да надникна дори и в душите им – там, където се е притаил по един малък Буда.

Сега знам какво стои зад уж познатото Северен Лаос, но вече никой не иска да ме изпитва...

сп. "Жената днес", 2011 г.
Име:
Имейл:
Известявай ме за нови коментари по темата?
Въведете думата в полето по-долу:
Laos Luang Prabang 01
Laos Luang Prabang 04
Laos Luang Prabang 07
Laos Luang Prabang 08
Laos Luang Prabang 11
Laos Luang Prabang 13
Laos Luang Prabang 15
Laos Luang Prabang 16
Laos Luang Prabang 17
Laos Luang Prabang 18
Laos Luang Prabang 19
Laos Luang Prabang 20
Laos Po Mekong 01
Laos Po Mekong 04
Laos Po Mekong 08
Laos Po Mekong 10
Laos Po Mekong 14
Laos Po Mekong 16
Laos Po Mekong 17
Laos Po Mekong 19